Предсказанието

ПРОЛОГ

„По-добре да умреш в името на нещо, отколкото да няма в името на какво да живееш.“
„Като цяло хората искат да бъдат добри, но не твърде добри и не през цялото време.“
Джордж Оруел

асът бешe 3:00 и Габриел Хейлис-Будро, която семейството и приятелите ѝ наричаха Ели, реши да се поразходи малко, преди да започне да разопакова багажа си. Обичаше от време на време да прекарва по една седмица при Лорa – по-голямата от двете ѝ братовчедки. Сега обаче се налагаше да остане във Фанагория по-дълго от обичайното. Нямаше друг избор.

Конър я преследваше и тази мисъл не ѝ даваше покой. Ще успее ли да я открие тук, в това забравено от Бога място? Обвиняваше се, че се е превърнала просто в една бегълка. Страхливка. Наистина ли нямаше сили да се изправи очи в очи срещу него? И как би завършил този сблъсък?

Връщаше лентата на спомените и не спираше да се пита: Как въобще можа да му повярва? Как не забеляза и не разбра какъв е? Сега, когато знаеше истината, всичко ѝ изглеждше толкова очевидно. Тя обаче му се беше доверила сляпо, а това бе най-голямата ѝ грешка. Грешка, която щеше да ѝ струва живота.

Нещата нямаше да стигнат дотук, ако бе послушала вътрешния си глас. Тя съзнателно го потискаше, тъй като с Конър се чувстваше добре, дори успяваше да се владее, освен в моментите, когато я целуваше. Тези целувки вече бяха в миналото. Сега Конър я търсеше и нямаше да спре, докато не я открие. А после?

Ели му бе подготвила малка изненада…

Унесена в мисли, тя продължи среднощната си разходка. Не можеше да се прибере сега, главата ѝ щеше да експлодира всеки момент. Мразеше се заради това, което беше, не искаше да го прави. Не можеше да го контролира – то изпепеляваше съществото ѝ, беше по-силно от нея, хранеше се с нея и с онова, което му даваше. То винаги искаше повече, а тя никога не можеше да го утоли…

„Hе! Не! Не!” – беше единственото нещо, което успя да промълви, преди пламъците да изгорят всичко наоколо.

1. Срещата

Будилникът звънна в полумрака в продължение на няколко секунди. Гейбриъл Хейлис-Бербик, която галено наричаха Габи, сънено натисна копчето на алармата, червените цифри изписваха 6:00. В стаята ѝ беше хладно, тъй като бе оставила климатика да работи цяла нощ, а възглавницата и завивките ѝ от коприна бяха топли и меки.

Скочи от леглото и се запъти към банята на втория етаж в дома на по-голямата си полусестра Лора, която бе дъщеря на майка ѝ Александра Хейлис от първия ѝ брак. След смъртта на съпруга ѝ Александра Хейлис се бе омъжила за професионалния футболист Борим Бербик, от когото роди втората си дъщеря Гейбриъл. Борим бе известен като разбивач на сърца, който използваше жените само за едно – секс. Когато се запознал с Александра обаче, светът му се преобърнал – виждал само нея, мислел само за нея, затова и се оженил толкова млад, едва на 22 години.

За Борим не било проблем, че Александра е по-възрастна и с дъщеря от друг мъж. След раждането на Гейбриъл Борим бе поел пълната грижа за Лора и Габи, грижеше се за тях, беше идеалният баща и за двете. Семейството живееше в Тионис, един от големите пристанищни градове на Фанагория. След смъртта на майка им Лора се премести във фамилната къща на Хейлис в Адрианополис, а баба им Елинор в столицата Порт Монарх. Гейбриъл остана с баща си. Сега, 15 години по-късно, тя бе при Лора.

Завъртя кранчетата на душа и топлите струи бликнаха с все сила. Банята не приличаше по нищо на тази в Тионис – червена, с вградени сребърни цветчета. Тази беше синя, никакво сребро.

Излезе от банята и отиде в стаята си. Първо изсуши косата си. Гримът ѝ беше естествен – лека основа, блясък за устни, едва забележима спирала и малко руж. Гейбриъл втри овлажняващ лосион в изваяните си прасци. Хвана русите си коси на опашка и избра модна светлосиня рокля, която стигаше до коляното. Взе голямата си чанта и натъпка учебниците си вътре. На излизане от спалнята си пръсна от парфюма с екзотичен аромат и тръгна по стълбите надолу към кухнята.

*************

Ели се спусна по хълма, на който се бе изкачила по-рано. Скоро щеше да съмне. Хълмът не беше много висок, оттук не можеше да се види целият град, построен около планината, но все пак гледката беше великолепна. Като малки често идваха тук с Гейбриъл. И двете обичаха природата – боровите гори, горските цветя, орлите, прелитащи над тях. Потъна отново в мисли – този път за Фанагория. Майка ѝ, която за разлика от нея бе чиста фанагорийка, ѝ бе разказвала много истории за народа ѝ.

Всъщност никой не знаеше откъде са дошли фанагорийците: някои казваха, че винаги са си били тук, други, че избягали от вавилонците, след като били поробени. Ала легендата за създаването на Фанагория най-точно описваше този тайнствен народ.

Земите на древните фанагорийци граничели с тези на древните елини и славяни. Но алчните гърци ламтели за златото на фанагорийците, а те притежавали много. Всичко изработвали от злато – принадлежностите за ритуалите, оръжията, бижутата, посудата… За тях това бил най-благородният метал.

Видели, че гърците няма да спрат, докато не притежават златото им, фанагорийците се стегнали за път. А пътят бил дълъг, с години се скитали из пустошта, докато не видели голямата планина – по-известна с името си Самодивската планина. Веднъж стъпили върху персийските плодородни земи, никой не бил в състояние да ги накара да си отидат.

Когато от столицата чули за народа, решил да се засели на тяхна земя, без да плаща данъци, веднага организирали поход. Ала щом се изправили пред свирепите кукери, персийските войски се оттеглили назад.

Страшните маски на фанагорийците от дебела овча кожа и дълги кози рога ги ужасявали. Мислели си, че демоните на самия Нергал са излезли от мъртвите недра, за да се бият с тях.

Но можели ли изморените от път, глад и жажда фанагорийци да се откажат от синьото небе, от високите планини, от златните равнини, които щели да хранят децата им векове наред?

Разбили персийските войски и построили къщите си от злато.

Горките перси, нямало откъде да знаят, че царят на този тайнствен народ е принудил самия Александър Македонски[1] да сключи мир с тях, след унизителното му поражение по време на „наказателния“ му поход… Сега, векове по-късно, границите на държавите и континентите се бяха размили с времето, но пък историята винаги бе в състояние да извади още и още любопитни факти.

Ели продължи по горската пътека. Надяваше се да се прибере, след като другите вече са си взели душ. Цяла нощ се бе скитала из гората. И тази нощ не успя да заспи. Разходката ѝ се отрази добре. Беше готова да се изправи пред проблемите си. Или поне пред част от тях.

Днес бе първият ѝ учебен ден. И преди беше ходила на училище, но след смъртта на родителите ѝ я записаха в самостоятелна форма на обучение.

Габриел Будро бе единственото дете на Доминик Будро и Ефтимия Хейлис. Баща ѝ защитаваше достойно древната и могъща френска фамилия Будро не с меч като предците си, а като управляваше успешно завещаните от прадедите му фабрики за мебели. За тях се трудеха най-добрите дизайнери, материалите, с които работеха, бяха най-качествените. Фамилия Будро от векове изработваше мебелите на крале и херцози.

След смъртта на родителите ѝ като настойници на Ели бяха посочени бащата на Гейбриъл и новата му жена. С Анастасия така и не успяха да се спогодят, така че след две години момичето отиде при баба си Елинор в Тионис. Този вариант също се оказа несполучлив. Ели не беше съвсем сигурна, но баба ѝ сякаш я обвиняваше за смъртта на дъщеря си. Така настойник ѝ стана Лора, която току-що бе навършила пълнолетие. След като двете обсъдиха, че Ели ще се чувства най-добре на родна почва, тя се върна във фамилната къща в Париж. Сега съдбата я прати в Адрианополис.

Когато стигна пред къщата, Габриел отключи входната врата и се запъти право към банята. Тя не беше снобка, не се обличаше с официални рокли и костюми като Гейбриъл. Но мразеше общите бани повече от всичко на света! Макар че би трябвало да е свикнала, след като в продължение на почти година живееше под един покрив с мъж.

Беше се случило сякаш от нищото. Той просто я погледна с изпепеляващия си син поглед и прошепна тихо: „Заживей с мен!“. Това не бе нито покана, нито молба. Това бе настояване и тя се съгласи. Не, че не можеше да му откаже. Просто не искаше, защото ѝ се щеше да опита, да види какво е. И по дяволите, беше страхотно! Докато не разбра какъв всъщност е Конър…

Ели усили водната струя и подложи главата си под горещия водопад. Беше толкова приятно. Бе в това забравено от бога място от един ден и вече се побъркваше. Не, че не ѝ харесваше Фанагория. Държавата бе с по-богата история от Франция, с по-красива и девствена природа, но да бъде на мястото, където майка ѝ бе израснала и по-близо до баба си, бе непосилно и твърде болезнено за нея.

Как ли щеше да се развие животът ѝ, ако родителите ѝ не бяха починали? Още ли щяха да живеят във фамилното имение Bonheur[2]?

*******

Лора Хейлис преглеждаше вестника със сутрешното си кафе, докато чакаше двете момичета да се присъединят за закуска. Бе много изненадана, когато Габриел ѝ съобщи, че напуска Париж и вече ще живее при нея. Ели никога не бе изразявала някакви особени пристрастия към Фанагория, а и доколкото знаеше, червенокосата чаровница бе до полуда влюбена. Но пристигането и на сестра ѝ Гейбриъл, ѝ дойде като гръм от ясно небе. Мечтата на доведения ѝ баща Борим Бербик се сбъдна – „Червените дяволи“ го купиха и двамата със съпругата си се преместиха в Лондон. В началото Габи бе много щастлива, че ще живее в Лондон, но щом научи, че братовчедката ѝ Ели ще идва, пристигна в Адрианополис.

Най-накрая и двете момичета слязоха за закуска и готови за училище почти едновременно. Лора за пореден път остана поразена от приликата им.

- Кълна се, ако бяхте с еднакъв цвят на косата, нямаше да зная коя коя е – каза Лора, докато сервираше яйцата с бекон и прясно изцедения портокалов сок.

За разлика от Лора, която бе с черни коси и кафяви очи като баща си, Ели и Габи бяха двойнички. И двете бяха високи и стройни, с големи зелени очи, които пронизваха, с малко носле, пълни розови устенца и дълги коси. Златните коси на Габи се стелеха по гърба ѝ като морски вълни, а огнените кичури на Ели бяха толкова ситно къдрави, сякаш бяха наелектризирани. Когато видели приликата между дъщерите си, сестрите решили да ги кръстят Гейбриъл и Габриел.

- Не пия сокове, те са за бебета – бутна гнусливо чашата Ели.

- О! Какво искаш тогава? Направила съм и кафе – отсече Лора.

- Кафето е за хора, които току-що са станали. Ако си забравила, позволи ми да ти припомня, че аз не спя! Къде отиде съобразителността ти, Лора? Както и да е, чаша вино ще ми се отрази добре! – категорична бе Ели.

Лора и Габи я изгледаха учудено. Лора се съвзе първа, като едва се сдържаше да не се разкрещи:

- Седем сутринта е!

- Знам, по това време на деня пия бърбън, но той свърши. – вдигна нехайно рамене Ели. – Това ми напомня, че трябва да включиш бърбън, водка и скоч към листа за пазаруване.

- Трябваше да те пратя в интернат при монахините! – не спираше да се ядосва Лора. Какво ли изобщо си въобразяваше това момиче? А тя самата как можа да се съгласи да живеят заедно? Знаеше, че Ели е неконтролируема, но пък ако създава проблеми, ще е само въпрос на време баба Елинор да вземе нещата в свои ръце…

Габриел Будро стана, отиде до кухнята, отвори голям дървен шкаф с хубава дърворезба и извади бутилка „Мерло”, реколта шейсет и трета, наля си и остави бутилката на мястото ѝ. Седна на масата, протегна ръка, намигна на Лора и подхвърли подигравателно:

- Наздраве!

- Габриел! – изкрещя Лора и удари с юмрук по масата. – Моля те, не създавай проблеми. Баба…

- Лора, стига! Ели, знае как да се държи навън. Баба няма да посмее, Ели не е дете – включи се Габи. Мразеше, когато сестра ѝ и братовчедката ѝ се караха. Лора бе от хората, които обичаха да се налагат, нещо от което двойницата ѝ със свободолюбив дух се дразнеше.

- Ето някой, който наистина се радва, че ще прекара време с мен! Хайде, не искам да закъснея за първия си учебен ден – каза с усмивка Ели, ставайки от масата.

Момичетата се качиха в колата на Габи и потеглиха към новото си училище. По пътя Ели си припомни изминалите три дни: След като разбра истината за Конър, трябваше по някакъв начин да го заблуди, за да избяга от него. Резервира си самолетен билет за Аржентина – бе сигурна, че той ще научи това. Имаше уникалното качество да научава всичко за нея. Знаеше, че ще я търси точно там. Събра си багажа, напусна дома си и остана една вечер в хотел в Париж, а на другия ден рано сутринта, по тъмно, потегли на стоп. Пътува два дни, докато стигне до Фанагория.

- Габи, трябваше да заминеш с баща си – каза Ели.

- Защо? Ще уча медицина в Кеймбридж догодина, искам да прекарам последната си година в гимназията с теб – отвърна Габи, докато търсеше свободно паркомясто.

Паркинга на гимназия „Мария Кюри“ бе пълен с коли. Но за щастие, Гейбриъл успя да паркира успешно в дъното на паркинга.

Приятелките им от детството Венана и Шанън ги чакаха до високата метална ограда, оцветена в зелено. Първа заговори Шанън:

- Габи, Ели, как прекарахте лятото? – Шанън бе въодушевена, че двете братовчедки ще учат в една гимназия с тях. Когато бяха малки и двете прекарваха лятната гимназия в Адрианополис. Бяха се забавлявали много.

- Знаеш какво е лятото в Южна Франция – отвърна Ели.

- Аз бях на Хаваите, беше страхотно, бяхме цялото семейство...

Гейбриъл не можа да продължи, защото приятелките ѝ бяха прекалено заети да зяпат току-що спрялата кола. От там слезе високо момче, което тръгна към тях.

- Кой е този? – попита Габи, но никой не ѝ отговори, защото той вече беше до тях.

- Здравей, Ели. Как си? Как е Конър? – попита момчето и разтвори устни в усмивка.

- Какво ме интересува?! – отвърна жлъчно Ели. Проклетият Дейвид Ашбърн, най-добрият приятел на Конър, същият гадняр като него. Не знаеше, че живее тук, по дяволите, сякаш си нямаше и други проблеми!

- Няма ли да ни запознаеш? – попита Дейвид и дари Гейбриъл с една от ослепителните си усмивки, от които тя за малко да припадне.

- Гейбриъл Бербик, приятно ми е да се запознаем! – каза Габи и също му се усмихна, като не свали очи от неговите. Боже, тази усмивка ѝ бе позната от някъде. Вълна от топлина обгърна тялото ѝ.

- Дейвид Ашбърн, на мен също – намигна ѝ и се обърна към двете братовчедки. – Е, ще се виждаме. – вметна нехайно, бавно отдалечавайки се от тях.

„Само през трупа ми!”, помисли си Ели, но скъпата ѝ братовчедка беше на друго мнение.

- Много е красив! – възкликна Гейбриъл.

- Да. И всички момичета в града са на твоето мнение. Няма си приятелка, но опашката за него е дълга. Два пъти в месеца излиза с някоя на среща... Е, ако му хареса, има и втора, но никога не се стига до трета. – изкоментира Венана.

- Ще видим дали ти ще имаш втора среща! – подразни я Шанън.

- Естествено! Той беше запленен от мен! – Срещата им беше вчера, тя бе в тясна рокля, която подчертаваше тялото ѝ, беше винаги усмихната, смееше се на шегите му, пърхаше с очи, няма начин да няма втора среща!

- Вчера, преди да се запознае с Гейбриъл! – подметна ехидно Шанън.

- Ще видим. – каза с презрение Венана. Да, Габи е хубава, а и си има двойничка, което я правеше още по-секси. Но и Венана не ѝ отстъпваше с платинено-русите си коси и сини очи. А и тя е мажоретка! Мъжете обичат такива неща…

- Отврат! – каза Габи, слушайки размяната на реплики по отношение на Дейвид.

- Когато те покани, ще видим колко си морална – продължи да се заяжда Шанън, която бе свидетел на не една и две грозни сцени заради Дейвид.

- Така е. – съгласи се този път Венана. – Той е страхотна партия, баща му е адвокат, а и в рода му има английски благородници.

- Хайде, млъквайте! – кресна Ели. – Той е просто момче, чието забавление сте вие.

- Е, не се ядосвай, другия месец може да покани теб! – подхвърли Венана.

Ели завъртя очи и влезе в училището.

„Не се занимавай с него!“,– използва телепатичните си способности Ели. Не знаеше дали са точно телепатични способности, но с Гейбриъл имаха някаква специална връзка и можеха да си четат мислите.

„Но защо?”

„Просто така.”

Звънецът би и момичетата се насочиха към кабинета по математика. С влизането си Гейбриъл и Габриел фокусираха всички погледи върху себе си. Бяха чували, че братовчедките си приличат, но никога не бяха предполагали, че момичетата ще се окажат двойнички… Е, почти.

Макар Габи и Ели поразително да си приличаха – същото високо, стройно тяло, същите изумрудени очи, високи скули, упорита брадичка, малки трапчинки, братовчедките имаха различен цвят на косите. Габриел бе с огненочервена коса, а косите на Гейбриел имаха цвета на златото.

В цялата стая започнаха да шушукат. Всеки имаше своя теория защо братовчедките си приличат толкова. Някои смятаха, че са близначки, други, че имат поне общ баща, който е забременил и двете сестри.

- А ето ги и новите ученички! – каза учителят. – Госпожице Бербик, баща ви игра чудесно вчера. Госпожице Будро, госпожица Бербик, има свободен чин пред госпожица Метсън и госпожица Уинслет.

Двете момичета седнаха на първия чин пред Венана и Шанън.

- Внимавайте ученици! Днес ще правим подготовка за утрешният тест. Погледите към дъската, ако искате добри оценки! Госпожице Будро, надявам се, че ще успеете да наваксате пропуснатото. Доколкото разбрах, досега не сте ходила на училище.

- Така е, но взимах частни уроци – уточни Ели.

- Чудесно, тогава очаквам да се справите добре на утрешния тест.

Ели и в тази ситуация не се поколеба да използва възможностите си за мисловна връзка с Габи.

„Този пък, за кого се мисли, видя ли го как ми говори? Мога да се хвана на бас за каса бира, че ще изкарам шестица.“

„Внимавай!“, каза мислено Гейбриъл на братовчедката си.

***********

На обяд всички отидоха в бюфета, взеха си храна и насядаха. Масата на Ели и момичетата беше в средата, близо до тази на отбора по баскетбол, чийто капитан, разбира се, беше Дейвид Ашбърн.

„Има нещо странно около тях“ – мислеше си Дейв. Срещата с двете братовчедки му дойде като гръм от ясно небе. Той бе не по-малко учуден от приликата на момичетата – та до тази сутрин дори не знаеше, че приятелката на Конър има живи роднини. Но не приликата им го озадачаваше толкова, колкото причината Ели да избере точно това място. Какво изобщо прави във Фанагория? Нали е французойка…

- Дори и имената им са странни, това сигурно е някаква извратена шега на майките им – каза Дейвид на глас. „Но трябва да призная, че още когато се запознах с Габриел Будро, нещо не ми допадаше в нея. Тогава си мислех, че е свързано с пиянството й, но сега всичко си идва на мястото. Има причина да е избягала, само трябва да разбера защо. Имам чувството, че и двете ще ни създадат много проблеми. Трябва бързо да разбера какво става около тях, преди да е станало твърде опасно за нас.”

- Е, какво мислиш за новичките? – попита Михаел. – Коя ще бъде новото ти завоевание? – ухили се той.

- Как коя? – отвърна Нейт вместо Дейвид. – Червенокосата очевидно, май се познават – смигна му Нейт. Клюките за срещата между Дейвид и новите ученички беше стигнала до цялото училище, всеки имаше своя теория. Някои мислеха, че Дейвид и Ели са стари любовници, други шушукаха, че са само стари приятели.

- Не е мой тип – каза замислено Дейв.

- Ами да, не видяхте ли какви искри прехвърчаха между него и русичката? – подхвърли Михаел, без да обръща внимание на казаното от Дейвид. Всички в гимназията… Не, всички в града знаеха, че Дейвид Ашбърн няма тип. Ако си жена и си красива – влизаш в списъка!

- Не, не са! – тросна се Дейв.

- Дейв, спокойно, никой не е казал, че ще се жениш за нея. Ще я изведеш, ще спиш с нея и ще я оставиш, както правиш с всички – изсмя се Нейт. – А междувременно, защо не ме запознаеш с огненото момиче, харесвам темпераментни момичета – ухили се той.

- Как пък не! – изкрещя Дейв.

- Добре де, вземи и двете.

*********

След като реши задачите по химия, Габи се зае с уроците по биология. Бе убедена, че за да стане хирург, са ѝ нужни много знания и упорит труд, а за да влезе в Кеймбридж дори повече. Но днес ученето не ѝ вървеше. Знаеше на какво се дължи това – не можеше да си избие Дейвид Ашбърн от ума.

- Хей! – Габи подскочи, не бе усетила Ели да влиза в спалнята ѝ.

- Исках само да ти благодаря за всичко – каза Ели и се настани удобно в леглото. – Сигурно ти е трудно с промяната, а и Лора ще иска да си ми бавачка, за да не създавам неприятности.

Габи знаеше, че братовчедката ѝ се чувства виновна, един поглед към приведеното ѝ тяло и кършещите ѝ ръце бе достатъчен.

- Ели… – Габи прегърна братовчедката си. – Ти не си виновна. Аз сама предложих да дойда, просто се притеснявам. – И наистина бе така. Откакто Габриел бе поверена на грижите на Лора, двете двойнички се виждаха много рядко, освен в мислите си, но това бе различно. На Гейбриъл ѝ липсваше времето, прекарано с братовчедката ѝ. А след като замине за Кеймбридж, ще се виждат веднъж – два пъти в годината?

- Заради обучението?

- Да, но ти го приемаш толкова спокойно. Завиждам на самообладанието ти.

Самообладание? Ели не притежаваше и частичка от него. Истината е, че тя бе ужасена не по-малко от нея. Бе променила живота на хората около нея само за ден. Конър скоро щеше да дойде, а тя нямаше представа какво да прави. Как ще се справи с него?

- Защо не оставиш ученето за час? Можем да отидем в бара, ще поиграем дартс или билярд – предложи Ели.

Габи я погледна скептично.

- Обещавам, че няма да пия.

*******

Когато отидоха в бара, баскетболният отбор и мажоретките вече ги очакваха.

- Ще отида да взема нещо за пиене. – каза Габи и се отправи към бара с туптящо сърце. Имаше чувството, че където и да отиде, той беше там. – Добър ден! Един студен чай и icelatte.

- Габи, изглеждаш чудесно! – възкликна Дейвид с обичайната си хлапашка усмивка. Тя наистина изглеждаше чудесно. Бе хванала русата си коса в конска опашка, а памучната ѝ розова рокля до коляното подчертаваше тънката ѝ талия и заобления ханш.

Гейбриъл се почувства неловко от изпиващия му поглед, така ѝ се искаше да не бе закачала дънкеното си яке на закачалката. Английски благородник? Друг път! Къде са му обноските?

- Не зяпай братовчедката ми, сякаш е парче месо! – Ели гледаше свирепо и двамата. Габи заради това, че е толкова наивна, за да позволи на този тип да я очарова. А Ашбърн… защото братовчедката му не е пържола! А и тя не знае кой е той всъщност.

Момичетата взеха напитките си и отидоха на масата на мажоретките, оставяйки Дейвид с отворена уста.

„Не беше нужно да се намесваш, щях да се справя“.

„Виждам как! Още малко и щеше да му се хвърлиш на врата! Той не е за теб“.

- Съжалявам, Емилия, но не струваш! Станала си много тромава, проваляш целия екип – нареждаше Боби – главната мажоретка. Тя бе със загорял тен от прекомерно използване на солариум, косата ѝ бе дълга и кестенява, очите ѝ бяха шоколадови в бадемовидна форма, нослето ѝ чипо, а устните тънки и дълги.

- Как може да си такава кучка, Боби! – изкрещя на свой ред Емилия. – Знаеш, че ми предстои операция на коляното заради травмата от миналата годината.

- Знам, но разваляш пирамидата! Някой трябва да те замести! – отсече Боби и огледа новите момичета.

- Габи, трябва да се включиш! – запляска с ръце Венана. – Много ще ти хареса.

- Не мисля… – опита се да отхвърли молбата им Габи. – Ще уча медицина в Кеймбридж, трябва да залегна над уроците.

Момичетата я погледнаха с почуда. Дъщерята на Борим Бербик иска да бъде хирург? Та с нейната красота и влияние в On-the-spot може да е следващата Джиджи Хадид!

- О, миличка – Боби сложи ръката си върху тази на Габи. – Сигурна съм, че това е само прищявка. Можеш да имаш толкова бляскаво бъдеще!

Гейбриъл издърпа ръката си. Боби се държеше много странно, твърде покровителтвено, а и какво изобщо я вълнуваше нейното бъдеще?

- Какво по-бляскаво от това да помагам на хората? – отвърна най-сетне Габи.

- Но ти…

- Глуха ли си? – намеси се Ели. – Тя каза, че не желае.

Всички погледи бяха съсредоточени върху Боби и Габриел. Не всеки ден някой противоречеше на главната мажоретка и най-популярно момиче в гимназията.

Боби се усмихна насила, не бе свикнала да бъде поставяна в такава позиция, но както гласеше старата поговорка: „Дръж приятелите си близо, а враговете още по-близо“.

- Разбира се, просто си помислих, че на Габи ще ѝ хареса. Все пак Адрианополис предлага много удоволствия.

- Дами, прекъсвам ли нещо? – попита Нейт и дари Боби със страстна целувка.

- Не, скъпи – усмихна се Боби и му направи място на канапето.

- Е, момичета, ще поиграем ли дартс?

Открай време баскетболният отбор и мажоретките от гимназия „Мария Кюри“ си организираха турнири по дартс. Като във всяка тийнейджърска игра победителят имаше право да унижи по някакъв начин победения. Ели щеше да разбере с кого си има работа.

- Разбира се аз и Габриел ще сме капитани на отборите. Аз избирам Натанаил. А ти? – попита Боби.

- Гейбриъл. – каза Ели.

Боби избра Дейвид Ашбърн.

След като се разпределиха по отбори, играта започна. Битката на дартс бе ожесточена – бяха завъртели вече 6 игри, а резултатът бе равен. Боби беше бясна – не очакваше, че Ели ще се окаже толкова добра. Уж избра всички най-добри играчи, но проклетата кучка не пропускаше! Дойде ред и на последната решителна игра, която да излъчи победителя.

Дейвид се възползва от суматохата, за да си открадне един миг с Гейбриъл.

- Забавляваш ли се? – прошепна в ухото ѝ.

По тялото ѝ сякаш премина ток, зачуди се какво ли ще стане, ако допре устни до шията ѝ?

- Забавлявам се да гледам как падаш.

Дейв се изсмя гърлено, но всички бяха така погълнати от играта, че не им обърнаха внимание.

- Това не е нашата игра. Струва ми се, че Боби и Ели делят нещо. Разходи се с мен, може да стане много грозно. – Дейвид докосна голото ѝ рамо и я дари с усмивка, но не това я накара да тръгне с него, а настойчивият му поглед.

Слънцето все още не се бе скрило, а лъчите му, пробили през прозореца на бара, галеха златните ѝ къдрици.

- Какво имаш предвид под грозно? – попита Габи.

- Миналата седмица мажоретките трябваше да танцуват в скута на Натанаил по бельо, а аз не желая да танцуваш в ничий скут. Освен в моя – отвърна Ашбърн.

На Габи ѝ се прииска да изтрие самодоволната му физиономия със звучна плесница, но тогава всички щяха да дотърчат и да любопитстват, а на нея никак не ѝ се занимаваше с клюки и интриги. Дейвид имаше цяла опашка от обожателки, не може ли да омайва тях със сладките си приказки?

- Съжалявам, Гейбриъл, това беше грубо. Не исках да те обидя. Приеми го като вид спасение.

- Ние ще спечелим. Ели е непобедима – лаконична бе Габи.

Ели наистина бе непобедима, оставаха ѝ още два изстрела до крайния успех. Всичко се случи бързо. Тя направи крачка напред, за да се прицели, но не успя да види кога Бони изсипа содата си на земята. Ели настъпи кубчето лед с токчето си и се просна на пода пред очите на целия бар. Макар и по дупе на мокрия под тя се усмихна победоносно. Нима Боби мислеше, че едно кубче лед ще ѝ отнеме победата? Нещастница!

- Е, остава още един изстрел. Чудя се какво желание да ми сбъднеш – изсъска Ели в лицето на опонентката си, когато се изправи. – Да развееш голия си мажоретски задник на следващия мач или да почистиш мъжката тоалетна.

- Ах, ти кучка такава! – изсъска Боби.

- Бой, бой, бой! – скандираха момчетата в един глас при представата за биещи се секси мацки.

- Стига момичета! – опита се да ги разтърве Шанън.

Чак тогава Ели осъзна, че Габи и Дейвид липсваха – толкова се бе увлякла, че дори не бе разбрала кога са изчезнали. Ели разблъска насъбралата се тълпа и побягна към изхода. Разбира се, вече знаеше, че Ашбърн е там. Усещаше го.

- Свали си веднага лапите от нея!

Не можеше да повярва. Ашбърн почти я бе прегърнал. Какво си въобразяваше той?

Ашбърн я пусна. По дяволите, чувстваше се като пълен идиот, хванат да се натиска с момиче в градската библиотека.

- Ели, той само се опитва да помогне. Нямаш идея какви неща прави загубилият отбор – обади се Габи. Тя не разбираше какво у Дейвид изкарва най-лошото от братовчедката ѝ. Само като го зърнеше, и кипваше. Това, че е приятел на бившия ѝ, не означава, че е същият кретен.

- Няма значение, защото се прибираме.

- Къде си мислите, че отивате? – извика подигравателно Боби след тях. – Вие се отказахте, ние печелим служебно. Така че защо не избереш едно от изброените…

- Няма нужда – намеси се Дейвид. – С Гейбриъл се споразумяхме. – Длъжница си ми! – подвикна той след двете братовчедки.

*********

Лора гледаше невярващо бъркотията. Сякаш ураган бе минал през къщата, всичко бе с главата надолу. Снимките бяха зачеркнати с червен Х, мебелите преобърнати, огледалата изпочупени.

Кой може да го е направил, неодумяваше Лора. Дали е обир? Ако е обир, дали престъпникът е все още тук?

- Какво се е случило? – попита Ели, когато прекрачи прага заедно с Габи.

- Мисля, че е обир – каза Габи, която също гледаше недоумяващо щетите.

След като момичетата звъннаха в полицията, прегледаха ценностите си, за да видят дали липсва нещо.

Докато проверяваше нещата си, Ели си мислеше дали Дейвид не е звъннал на Конър, който вероятно я търсеше в Аржентина. Дори и той обаче не можеше да пристигне за толкова кратко време оттам. Не, че нямаше начини, имаше, а тя бе сигурна, че той ги знае. Но, ако той вече бе тук, нямаше ли да предприеме нещо друго или просто искаше първо да се позабавлява с тях?..

*************

Семейство Ашбърн вечеряше, когато се чуха полицейските сирени.

- Какво ли се е случило? – попита повече себе си, отколкото другите, Уилям Ашбърн.

Дейвид не дочака отговор, а изхвърча от стаята. Патрулките бяха спрели пред двуетажния дом на Хейлис. Първата му реакция бе да се втурне в къщата, за да се увери с очите си, че Габи е невредима, но разумът надделя над инстинкта.

Докато прекосяваше двора, през ума му минаваха какви ли не мисли: виждаше във въображението си как крадец нахлува у тях; как Конър, който в яростта си не забелязва русите коси, оставя безжизненото тяло на Гейбриъл на земята.

И тогава я видя. Тя отвори вратата, за да посрещне полицаите. Все още бе в розовата рокля. Вече спокоен, че Габи е невредима, Дейвид се прехвърли на друго място, откъдето да чуе какво се е случило. Стоеше вече половин час, долепил ухо до стената. Позата бе неприятна, а бодлите на розовия храст още повече. По всичко личеше, че семейство Хейлис са станали жертва на вандализъм. За миг си помисли, че може Боби да е организаторът на всичко това. Все пак този квартал бе най-безопасният в Адрианополис. За всеки случай щеше да държи къщата под око – не само заради собственото си спокойствие, но и заради това на приятеля му.

- Сигурни ли сте, че нямате никакви врагове или ядосани бивши приятели? – чу Дейв да ги пита единият от полицаите. – Прилича ми на дело на маниак.

- Не, не се сещам за никого – отговори Лора.

- Ако се сетите за някого, не се колебайте да ни осведомите. Маниаците могат да бъдат много опасни. – каза на излизане другият полицай.

- Е, аз отивам да разходя Чарли. Не искам да чистя още нещо. – чу се мелодичният глас на Габи. – Хайде Чарли.

Дейвид побърза да се скрие в розовите храсти, не искаше Габи да го види и да го помисли за маниак. А не беше ли точно такъв? Спотайваше се зад къщата ѝ, подслушваше я… По дяволите, трябва да се увери, че е добре, а след това ще я остави на мира.

- Габи!

Как бе възможно? Всеки път, щом го види или чуе, сърцето ѝ прескачаше.

- Дейвид? Какво правиш тук?

- Видях, че има полиция отвън. Всичко наред ли е?

- Някакви вандали са нахлули в къщата.

- Добре ли си? – попита Дейвид, приближавайки до нея.

- Бяха изчезнали, когато се прибрахме. Но пък Ели и Лора сигурно ще чистят часове наред. – засмя се Габи и погали гъстата козина на померана.

- Дай лапа, момче.

- Момиче е, казва се Чарли. – уточни Гейбриъл.

- Е, щом сестра ти и Ели ще чистят толкова време, нека те заведа на вечеря. Тъкмо ще имаш правдоподобно оправдание защо си закъсняла.

Нима той се опитваше да я покани на среща? Ама, че негодник! Излиза с нейна приятелка, а сега кани нея.

- Наистина ли си мислиш, че ще изляза с теб, когато знам, че излизаш и с моя приятелка? – тросна се Габи.

- Това не е честно! Излизал съм с всичките ти приятелки от Адрианополис.

Той наистина ли го каза? За втори път тази вечер ѝ се прииска да го зашлеви. Вместо това се обърна и тръгна.

- Почакай, това беше шега.

- Не си особено забавен.

Дейвид реши да пробва с друг подход.

- Харесваш ли Пикасо?

- Предпочитам Моне. – усмихна се Габи.

- Обзалагам се, че любимата ти картина е „Водни лилии“.

- Губиш, Ашбърн. Любима ми е „Скалите край Етрета“.

По пътя до парка продължиха да разговарят за изкуство.

Габи наистина не разбираше защо Ели не го харесва: като изключим, че е женкар, не бе никак лош. Бе образован, харесваше изкуството, беше джентълмен, когато пожелае, и най-вече бе неустоимо красив.

- Знаеш ли, един въпрос ме измъчва цял ден? Как е възможно да си приличате толкова? Възможно ли е да сте сестри? – не се стърпя да попита Дейв.

Гейбриъл избухна в смях. Колко пъти ѝ бяха задавали този въпрос!

- Разбира се, че не! Приличаме си, това е.

Щеше да се впусне в по-големи подробности, но телефонът ѝ звънна.

- Татко е, сигурно е чул за вандалщината.

- Здравей, татко! – каза тя в слушалката. – Добре съм, не се притеснявай… Не, няма защо да идваш, били са отегчени тийнейджъри, сигурна съм. – Габи погледна скришом към Дейвид, който я наблюдаваше с нескрит интерес, а това я смущаваше. – Татко, не се притеснявай, ще ти се обадя, като се прибера. Разхождам Чарли.

- С баща ти сте близки. – заключи Дейвид, когато спътницата му приключи телефонния разговор.

- Да.

- Липсва ли ти?

Габи разкри белите си зъби в срамежлива усмивка. С баща ѝ бяха много близки. Борим правеше всичко по силите си, малката му принцеса, както често я наричаше, да не страда от липсата на майка. Всяка свободна секунда прекарваше със семейството си. Често ходеха на разходки сред природата, правеха си пикници, а когато времето не бе хубаво, редяха 3Д пъзели пред камината.

- Разбира се. Не сме се разделяли за по– дълго от месец, а сега той е в Лондон, а аз тук до края на учебната година.

- Защо? Защо не замина в Лондон? Заради братовчедката ти? – не се отказа Дейвид. Щеше да разбере причината Ели да избяга, а ключът към загадката бе русата красавица.

Габи замълча не искаше да казва повече отколкото е нужно.

- Бяха ли щастливи? – смени рязко темата Габи.

- Виждал съм ги няколко пъти заедно и… Е, за братовчедката ти не знам, но Конър… не го бях виждал така щастлив от много дълго време.

Тя също не бе виждала братовчедката си толкова щастлива.

- Според теб защо са се разделили? – попита Габи.

- Надявах се, че ти знаеш отговора на този въпрос! – отвърна Ашбърн.

„Къде си? Няма те от два часа“, прочете Габи в месинджър.

„Разхождам Чарли. След малко се прибирам“.

„Знам за какво си говорите. Можеш да му кажеш, че Конър е проклет кучи син, както и той“.

- Ели казва „Здравей!”, отвърна Габи на учудения поглед на Ашбърн, който спокойно изчакваше събеседницата му да се начати.

********

- Изглеждаш ужасно! – констатира Ели.

- Не успях да спя добре. Сънувах кошмари, а към 3-4 часа сутринта замириса на мърша в стаята ми. А и ти не ми помогна особено. Кой тренира в 4 часа сутринта? – попита Гейбриъл.

- Времето ми трябва да минава по някакъв начин. – сви рамене Ели.

Ето, че дойде вторият ѝ учебен ден. Засега училището никак не ѝ харесваше, учениците ѝ се струваха кръгли идиоти, а нещата, които преподаваха, вече ги знаеше.

- Можеш да рисуваш или да прочетеш някоя книга. – опита се да я посъветва Гейбриъл.

- Рисувах до 4 часа. Напоследък само това правя, успокояващо е. – отвърна Ели.

През останалия път до училище пътуваха мълчаливо, всяка потънала в собствените си мисли.

Габи не можеше да си избие миналата нощ от главата. Имаше смътното усещане, че не беше сама в стаята, което беше лудост, защото провери всеки инч. Нямаше никой, знаеше го. Но пък бе сигурна, че не си въобразява. Братовчедката ѝ би казала, че се страхува, защото са сами в къщата до края на седмицата. Но заминаването на Лора в командировка нямаше нищо общо с това, което се случи снощи.

- Какъв предмет имаш? – попита Ели. Вече бяха пред училището. За някои часове класът им се разделяше на групи по кабинети.

- Химия. А ти?

- История. Е, ще се видим после.

*******

- Знаеш ли, че в петък ще има изложба на Моне в Лаянсити. Можем да отидем заедно.

Гейбриъл, която тъкмо си бе купила обяд от бюфета, изтърва подноса. Боже, този мъж нямаше ли си друго занимание, освен да я преследва?

- Казах ти, че няма да изляза с теб! – говореше Габи, докато събираше остатъците от обяда си. След като събра всичко, остави подноса на жената зад бюфета и си поръча нов.

- Но това ще е третата ни среща! – възкликна Дейвид.

- Та, ние не сме били на първа дори!

- Вчера. – контрира я Ашбърн.

- Но това не е среща!

- Нима? Бяхме в бара, играхме дартс, усамотихме се, говорихме. Втората ни среща бе по-късно в парка, докато разхождахме Чарли.

- О! – успя да каже само Габи. Обърна се и отиде при момичетата, които вече я чакаха. „Защо са ме зяпнали така“, мислеше си тя. Всички я гледаха с възхищение, завист и лека доза злоба.

- Ах, ти! – плесна с ръце Боби. – Получила си покана за трета среща с Ашбърн! Повечето не получават дори втора. – продължи Боби и погледна към Венана, която едва се сдържаше да не издере зелените очи на Габи. – Трябва да приемеш.

- Това са глупости! – избухна Габи. – Та аз дори не съм била на първа среща с него!

- Но снощи сте били в парка. – повтори Ясмин чутото от Дейвид. – Това е среща.

- Лесбийка ли си? – попита Венана, която не само недоумяваше как е получила покана за трета среща, но и защо не я приема.

- Много хитро – отбеляза Боби, докато отпиваше от содата си. – Правиш се на недостъпна, така ще те желае повече.

Габи вдигна ръце във въздуха, те просто си знаеха своето!

******

Гейбриъл беше сигурна, че полудява. От нощта, в която бяха влезли у тях с взлом, се случваха много странни неща. Вече не бе само миризмата на мърша след 3 сутринта.

Всичко започна във вторник, след като се прибраха от училище. Ели си отиде в стаята да рисува, а тя реши да учи в хола. След като прочете всичките си уроци, се зае с решаването на задачи по химия и биология.

Внезапно Чарли започна да лае по въздуха, въртеше се около нещо невидимо и не спираше да лае.

- Чарли тихо, опитвам се да уча! Там няма никого, тихо.

Но Чарли не спираше. Габи реши да се премести в спалнята си, където бе тихо, но тетрадката ѝ липсваше. Къде е? Допреди малко решаваше задачи, беше сигурна, че я остави на масата.

- Чарли, млъкни, по дяволите!

Огледа целият хол, но от тетрадката ѝ нямаше и следа.

- Кого лае? – попита Ели, която стоеше на стълбището. – Как успяваш да учиш при цялата тази врява?

Габи наистина не разбираше какво става. Случваха се неща, които нямаха обяснение. Чарли не спираше да лае, телевизорът се бе включил сам, а фанагорийската певица, чиято песен звучеше в космоса. – Акснаклаб, пееше с пълно гърло.

- Търсиш ли нещо? – попита Ели.

- Да, не мога да си намеря тетрадката.

- На масата е.

Невъзможно. Бе гледала там, но нямаше и следа от нея. А сега си беше „кацнала“ най-спокойно на масата, при учебниците ѝ по химия и биология.

В началото Габи си мислеше, че е просто изморена, все пак почти не бе мигнала през нощта. Но странните неща продължиха и на следващия ден…

Всъщност започнаха още вечерта: не само че някои предмети изчезваха и се появяваха ненадейно, но и в просъница някой ѝ шепнеше „et morietur omne[3]“. Това се случи в полунощ.

Гейбриъл се стресна и отвори очи, но нямаше никой в стаята. Преди да затвори очи, остави нощната лампа да свети. Щеше да се чувства по-сигурна.

Както всяка сутрин, откакто бе в дома на сестра си, се събуди в 3 часа от миризмата на мърша и хлопане по стената. Лампата бе изгасена и тя не виждаше нищо. Помисли, че вероятно Ели я вика.

Сложи си копринения халат и стана от леглото. Понечи да отвори вратата, но нещо ѝ пречеше. Опита отново да завърти дръжката, но нещо я завърташе обратно от другата страна. Направи последен опит и този път успя. Бе пресякла наполовина прага, когато чу двойно почукване по стената. Побиха я тръпки, лампата започна да святка и гасне, ударите по стената ставаха все по-силни. Какво беше това? Какво става? Кой прави това? Вратата се хлопна пред нея и от устата ѝ излезе отчаян вик.

- Добре ли си? – попита Ели, която щом чу вика на братовчедката си, дотича при нея.

Всичко спря. Хлопането по стените, мигащите светлини. Това беше странно.

- Знаеш ли какво, Ели, не е забавно.

- Кое? Какво става? Защо крещеше? Помислих, че се е случило нещо.

Габи трясна вратата под носа ѝ и си легна. Как не ѝ бе хрумнало, че на Ели просто ѝ е скучно?

На следващия ден се убеди, че Ели няма нищо общо със случилото се. След училище братовчедката ѝ отиде на пазар с Шанън, а Лора все още бе в Париж в командировка. Габи и Чарли бяха сами в къщата.

Всичко започна както предната вечер. Габи си учеше уроците, докато Чарли лаеше срещу нещо невидимо. Няма как да е луда, Чарли също го усеща. Има някой в къщата. А тя не беше глупачка, която да чака да я нападнат или да се втурне да го търси. Ако бе научила нещо от филмите на ужаси, то беше, че най-доброто решение е, да напуснеш веднага и да се обадиш на 312, когато си на безопасно място. В крайна сметка полицията си знаеше работата.

- Хайде, Чарли! – Габи размаха повода на Чарли и померанът замаха доволно с опашка. – Време е за разходка.

Наведе се, за да закачи повода за каишката му и тогава видя как телевизорът се включва, без никой да натиска копчето на дистанционното. Но това не беше всичко. Сякаш и другите уреди, получили невидим сигнал, започнаха да се включват и изключват.

Et morietur omne! чу отново зловещия шепот.

Габи бе повече от уплашена. Ако доскоро си мислеше, че братовчедката ѝ има кофти чувство за хумор, сега вече не знаеше какво да мисли. Полтъргайст ли си имаха? Той ли причиняваше всичко това?

- Кой си ти? Какво искаш? – викаше Габи, въртейки се в кръг срещу невидимата сила.

Et morietur omnе! Et morietur omne!

Боже, това, което се задаваше към главата ѝ, летяща книга ли беше? Мозъкът ѝ не можеше да поеме повече, свлече се в безсъзнание на земята.

Няколко минути по-късно се събуди – някой я бе наплискал с вода и здраво я разтърсваше, крещейки името ѝ.

Първата ѝ мисъл бе „То ме докопа“! Опита да се измъкне от желязната хватка, започна да удря напосоки, да крещи, но тогава чу познат глас.

- Габи, спокойно. Аз съм… Дейвид.

- Дейвид… – прошепна Габи. Наистина бе той, беше я хванал здраво, за да се предпази от ударите ѝ. – О, Дейвид! – Габи се сгуши в прегръдката му и тихо зарида.

Ашбърн я притисна в обятията си и тихо ѝ шепнеше, че е тук и всичко ще бъде наред.

След като се окопити, Габи тихо попита:

- Вярваш ли в духове?

- Разбира се, че не. Те са измислица! – отсече Дейв. – А ти?

Да му сподели ли, какво се случи? И колко точно от това, което ще му разкрие, ще бъде фатално? Но от друга страна, той я бе намерил на земята. Каквото и да му каже, не би било толкова странно.

- Добре, знам, че ще ме помислиш за луда, но не сме в безопасност в тази къща. Има нещо, казвам ти. Дори Чарли го усеща.

Знаеше колко параноично звучеше, също като хората, които твърдяха, че са отвличани от извънземни. Може би, ако му каже, че са я нападнали извънземни, повече ще ѝ повярва.

- Искаш ли да се поразходим? – предложи Дейвид.

Малко по-късно вече бяха в парка и хвърляха пръчка на Чарли, която тя им връщаше. Трябваше да признае, беше по-приятно да бъде тук с него, далече от къщата, където бяха умирали не малко жени от рода Хейлис.

- Сигурно ме мислиш за луда?

Дейвид хвърли пръчката малко по-надалече.

- Мисля, че си преуморена. Каза, че не си спала от понеделник, а днес е сряда. Когато човек е преуморен, му се привиждат разни неща.

- О, я стига глупости! Кучето ми също го усети. – ядоса се Габи. Дейвид наистина смяташе, че е луда, но онези неща наистина се случиха! Защо никой не ѝ вярва?

- Кучетата лаят за щяло и не щяло.

- Говори каквото искаш, но има сили, които ние обикновените хора не разбираме, а трябва да се боим. Пък и в тази къща са се случвали прекалено много трагедии, за да подминем и този факт.

Дейвид се засмя. Габи нямаше идея колко е сладка, докато говори за мистични сили. Леко приведена към него, говореща тихо, сякаш двамата споделяха много интимна тайна.

- Смей се колкото си искаш. Ще ми се да видя изражението ти, ако проклетото нещо се развилнее в твоята къща!

Не очакваше да събуди такава реакция у него. Дори самият той не бе очаквал да го направи, но все пак Дейвид се присегна и погали нежно едната ѝ страна.

- Запиши номера ми и ако отново се случи нещо странно, ми звънни. Аз ще дойда веднага.

През остатъка от деня не се случи нищо. Ели се бе прибрала и с вълнение ѝ показваше новите си придобивки. Когато я попита дали чува разни неща, тя ѝ отговори отрицателно. Дали Дейвид бе прав? Дали наистина е просто уморена и затова ѝ се привиждат разни неща? Ако опита да поспи...

- Хей, ти изобщо не гледаш! – нацупи се Ели, която ѝ правеше модно ревю и се кълчеше в сини джинси. – Случило ли се е нещо? Тия дни не си на себе си.

- Чувам и виждам разни неща. Мисля, че къщата ни е обладана.

- Обладана ли?

- Понякога, когато съм сама, чувствам нечие чуждо присъствие. То ми говори, чука по стените, включва и изключва уреди.

Ели седна на канапето и се замисли. Не, че изключваше възможността къщата да е обладана, дори би се учудила, ако духовете са по-малко от 10. Но защо им е да тормозят Габи? Трябва да е нещо друго, все пак братовчедката ѝ бе много по-чувствителна, усещаше болката на другите, опитваше се да помогне на всеки, а и влизането с взлом сигурно я е уплашило.

- Мисля, че знам какво те притеснява. – Ели прегърна братовчедката си. – Сигурно много си се уплашила от взлома преди няколко дни. Оттогава не си на себе си. А и сме само двете в тази голяма къща, без родители, без Лора. Какво би спряло същите вандали да се върнат? Но с мен си в безопасност. Знаеш, че няма да позволя на никого да те нарани.

Не може да бъде! Всички я мислят за луда! Как може именно Ели да се съмнява?

- Разбирам защо Дейвид реагира така, но ти по-добре от всички знаеш, че сме заобиколени от свръхестественото!

- Казала си му? На него? – не скри яда си Ели. Как е могла да му каже, та той е приятел на Конър! Вероятността Дейвид да е същият като него е толкова голяма! Значи така, докато Ели се опитваше да разбере кои са Ашбърн, братовчедката ѝ се сприятелява с него!

- Не беше нужно да му казвам каквото и да било! Той ме откри на пода, в кухнята. В безсъзнание.

- Ще го убия! Кълна се в Бога, той е мъртвец! – Ели стана от леглото, готова да изхвърчи до къщата на Ашбърн и да срита жалкия му задник.

- И какво ще постигнеш с това? – попита я Габи. – Сигурно изобщо няма да сме подозрителни! На клада ли искаш да те изгорят?

- Или аз ще ги изгоря! – отсече Ели.

- Чуваш ли се изобщо? Не знам кой е този мъж, защо сте се разделили и защо така внезапно реши да дойдеш, а и не мога да разбера, защото си открила някакъв начин когато поискаш, да не ме допускаш до мислите си. Но, – Габи вдигна ръка, за да не я прекъсват. – това е лудост. Държиш се с Дейвид ужасно, не разбирам каква е враждата ти с него, но той не е Конър!

Ели се сви като ударена с камшик. Двойницата ѝ нямаше представа какъв е Конър, нито какви са Ашбърн! Може би най-добре ще бъде да ѝ каже истината…

- И кой по-точно си мислиш, че е Конър? Ами ако ти кажа, че е маниак, социопат, жаден за кръв? Не разбираш ли, това е тяхна игра. Конър е бесен, че е бил напразно целия път до Аржентина и сега иска да ни измъчва. Сигурно още като ме е видял, Ашбърн му е писал да му съобщи къде съм…

- Ще кажа само, че това говори за вкуса ти за мъже и че аз не съм единствената параноичка в стаята.

**********

След емоционалния разговор с братовчедката си Габи влезе в банята, наистина имаше нужда да измие отминалия ден. Откакто бе тук, се случваха толкова странни неща, че чак се питаше: винаги ли е бил такъв животът в Адрианополис?

А и Ели ѝ ги наговори едни. Маниак? Социопат? Просто повтаряше думите на полицията, за да я уплаши и да избягва Ашбърн. Чак пък и жаден за кръв! Ама че жена, бе готова на всичко, за да стане на нейната.

Но наистина какво знаеше всъщност Габи за Дейвид Ашбърн?

Нищо освен това, което ѝ бяха споделили за него. Той не ѝ бе разказал нищо за себе си, но за сметка на това на няколко пъти бе подложена на кръстосан разпит. Всеки човек има тайни, разбира се. Дори семейството ѝ криеше една-две, но Дейвид имаше повече. Ако броеше всички случаи, в които бяха оставали насаме, тя не научи нищо за него, дори второто му име. Знаеше само фамилията. А има ли изобщо второ име?

След като привърши с душа, Габи реши да направи нещо, за което не бе мислила. Написа Дейвид Ашбърн в търсачката на интернет.

Имаше много страници, първите няколко статии бяха за благотворителните дейности на семейство Ашбърн. Преди да задълбае надълбоко, реши да разгледа изображенията. Повечето бяха от разни събития, на които той бе присъствал с родителите си. Трябваше да признае, костюмът наистина стоеше страхотно на високото му и поддържано в залата тяло. Нямаше мускулестата фигура на културист, но беше строен, добре оформен, висок и неустоимо красив, също като родителите си.

Плъзна скрола на мишката, за да види и другите снимки – бяха все папарашки, на които той позираше като световноизвестен модел, но една стара снимка веднага прикова вниманието ѝ. Приличаше на семеен портрет на семейство Ашбърн. Уилям Ашбърн стоеше на старинен стол с прекрасна дърворезба, а зад него бяха съпругата му, Дейвид и непозната руса жена. И четиримата бяха облечени странно, като за карнавал. Жените бяха с високо вдигнати коси, по няколко букли обрамчаваха лицата им, а роклите им, макар красиви, бяха старинни. Кринолин ли бе това? Та те всички бяха облечени, сякаш са от друга епоха. Вгледа се внимателно в портрета и се вцепени. Той бе от 17 век! Невъзможно! Не! А, ако са просто двойници на семейство Ашбърн? Но чак такава прилика нямаше дори между нея и братовчедката ѝ! Но пък същото семейство векове назад? Нима това е възможно? Полазиха я тръпки.

В ума на Габи започнаха да играят всякакви сценарии. А, ако не са тези, за които се представят? Може би са издирвани от английските власти, откраднали са самоличността на истинските Ашбърн, а след това са си направили пластична операция?

Знаеше колко абсурдно звучи тази теория, но другите бяха твърди страшни…

Кой си ти, Дейвид Ашбърн?...

Ако искаш да прочетеш останалата част, можеш да закупиш фентъзи романа "Предсказанието" от:

https://www.facebook.com/Gabriela-Plocheva-Fire-and-Gold-778548358912015

https://ciela.com/ogan-i-zlato-predskazanieto.html

https://www.book.store.bg/p292239/ogyn-i-zlato-predskazanieto-gabriela-plocheva.html

https://www.ozone.bg/product/ogan-i-zlato-predskazanieto/

https://balgaran.co.uk/products/ogun-i-zlato

http://www.bookpoint.bg/%D0%BA%D0%BD%D0%B8%D0%B3%D0%B8/%D0%9E%D0%B3%D1%8A%D0%BD-%D0%B8-%D0%97%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D0%9F%D1%80%D0%B5%D0%B4%D1%81%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE-118234.htm?Mcat=3

https://www.chapter.bg/%D0%BE%D0%B3%D1%8A%D0%BD-%D0%B8-%D0%B7%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%BE---%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D1%81%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE-prod-11753.html

https://dbooks.bg/knigi/hudozhestvena-literatura/biografii/ogan-i-zlato-predskazanieto-cena

https://bgkniga.bg/shop/%D0%BE%D0%B3%D1%8A%D0%BD-%D0%B8-%D0%B7%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D1%81%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE/?add-to-cart=2213

[1] През 335 г. пр.н.е. тракийският владетел Дромихет пленява пълководеца на Александър Македонски – Лизимах, след наказателния му поход срещу тракийските племена

[2] Щастие (френски език)

[3] Всички ще умрете (латински език)

Предсказанието

събота, 21 ноември 2020 г.

Запознай се с Конър Уестморланд Свирепия

вторник, 17 ноември 2020 г.

Запознай се с основните герои